Форум
В света на художника Спартак Паскалевски
Разговор на Боряна Баръмова със Спартак Паскалевски (2012)
Б. Баръмова: Когато работех върху изследването за дейноста на основаното от теб „Общество ФОС”, с удоволствие се връщах назад във времето, изпълнено с интресни епизоди, както и към атмосферата от края на 1980-те години. Как се зароди идеята за „Общество Фос”?
Сп. Паскалевски: През 1989 г. участвах в Международния конгрес по балканистика, който се провеждаше в София. Тогава с увлечение навлизах в специфичните проблеми на византийското изкуство и естетика. Година-две преди това посетих Гърция, където имах плодотворни и интересни срещи в артистичните среди. Художникът и изкуствоведът Ралис Копсидис ме въведе в кръга на Фотис Кондоглу и в проблемния свят на неовизантинизма. Имах срещи и разговори с изкуствоведи върху гръцкото изкуство от периода на 1920-1930 г. и открих за себе си уникалното творческо дело на Константинос Партенис.
Б. Баръмова: Но А. Тасос и неговият графичен език са били тема на предложения от Вас доклад на Конгреса?
Сп. Паскалевски: Контактът ми с А. Тасос беше още от ученическите ми години в Художествената гимназия, София. В гръцкото месечно „Списание за култура и изкуство” видях за първи път репродуцирани негови гравюри. Написах му възторжено писмо, мисля, че беше през 1965 г., и той ми изпрати свой Каталог с посвещение. Огромните му по размери гравюри на дърво като тематика и стил ми направиха силно впечатление с въздействието си не само върху мен, но и върху М. Гарудис. Написах статия за творчеството на Тасос, която бе поместена в сп. „Родна реч” и която ангажира вниманието на акад. Ефрем Карамфилов. Чрез главния редактор на списанието, Емил Манов, той ме покани на разговор в редакцията. Ефрем Карамфилов ме насърчи и аз бях окрилен. Представих Каталога на А. Тасос в редакцията на сп. „Изкуство”, където художникът бе представен с кратък текст и репродукции на графични творби. Така още като ученик в гимназията започна сътрудничеството ми със сп. „Изкуство”, където в рубриката „Хроника” започнаха да излизат мои материали за художествения живот в Гърция.
Б. Баръмова: Но да се върнем към Конгреса по балканистика...
Сп. Паскалевски: По време на конгреса се запознах с интересни и многостранни личности: акад. Николай Тодоров, зам. директора на Института по балканистика Щерев и проф. Надежда Драгова. Те ме поканиха да участвам в дейността на секцията „Култура на балканските народи” в Института. През 1990 г., след обявен конкурс и представяне на изследване от 100-на машинописни страници, се явих на задължителния по това време кандидат-докторантски минимум. Изпитът включваше още и събеседване с комисия, в която участваха споменатите по-горе лица, в резултат на което бях зачислен за аспирант на самостоятелна подготовка. В Института се запознах с Марин Жечев, а по-късно и с неговия брат проф. Тончо Жечев.
Б. Баръмова: Кои бяха преподавателите, с които най-близо сте общувал по време на следването си в Художествената академия, София?
Сп. Паскалевски: Професорите Веселин Стайков, Венета Иванова, Мара Цончева, д-р Кръстю Чоканов, Марко Бехар. През 1968 г. бях вече във ІІ курс. След един конферанс, В. Стайков пожела да види повече мои работи. В търсене на светлина и сянка ескизите ми бяха с въглен, а в линогравюрите се стремях да съчетая светлината с орнаменталната красота на гравирането. Той ме покани в своя дом, където беше и ателието му. След това почти всяка събота или неделя, когато беше в София, го посещавах. Бях щастлив за тези покани, защото той ми показваше живописни творби, рисунки и отпечатъци, които не бяха представяни на изложби. Споделяше много, много спомени... Доколкото си спомням, бяха изминали пет години от неговата кончина, когато редакцията на сп. „Изкуство” ме покани да напиша материал за него. Така през 1976 г. на страниците на списанието излезе моята студия „Живописецът В. Стайков”.
Марко Бехар беше нестандартен преподавател и мъдрец. С часове си говорехме за изкуството. Повече в библиотеката, отколкото в малкото графично ателие на Художествената академия срещу Библиотеката.
Д-р Чоканов беше странен със своята добронамерена ирония. На една лекция по анатомия се оказах единствен присъстващ – не зная дали това бе плод на недоразумение в програмата или промяна, наложена от някакво събитие. Беше практикуващ лекар и познанията му по анатомия не бяха само теоретични. В създалата се ситуация той ме погледна приветливо и аз си позволих да му задам въпрос за художника на италианския проторенесанс Джото. Показах му моя рисунъчен анализ на „Целувката на Юда”. Това го заинтересува и в библиотеката, пред албумите с творби на Джото, той с удоволствие и увлечение предложи своя коментар. При следващите разговори по повод на други художници усещах нарастваща симпатия към моите опити за анализ, които той насърчаваше с неочаквани въпроси и разяснения.
С проф. Венета Иванова приятелството ни започна още в І курс. Тя провеждаше изпитите нестандартно – пред разтворени албуми, посочваше дадена репродукция и студентът трябваше да познае коя е творбата, кой е авторът и т.н. Тя имаше впечатление за мен още от лекциите, тъй като обикновено идвах на тях подготвен по темата и с най-малко 10-на формулирани въпроса. В края на лекцията и след това, останали сами, разговорът върху темата естествено надхвърляше рамките на обикновеното занятие и преминаваше в свободно интелектуално общуване. Понякога времето не стигаше и тя казваше „...ще ме изпратиш и до вкъщи ще продължим да си говорим.”
Помня, че на изпита в края на І курс се явих накрая с мисълта, че трябва до последна възможност да използвам времето си за подготовка. Самият изпит премина в обширен разговор. Осмелих се да твърдя, че между античния скуптор Мирон и пластичното мислене на Х. Мур, един от забележителните скулптoри на ХХ в., съществува близост в разбирането за пространството. Това твърдение я заинтригува и разговорът продължи дълго. Несъмнено й беше приятно и интересно, поради което държеше винаги да се явявам последен на изпит.
На същото държеше и проф. Мара Цончева. А и колегите ми настояваха за това. Обикновено влизахме по няколко души и чакахме реда си. Помня, че в желанието си да напише „тройка” на моя колега Вели Шевкедов, проф. Цончева бе решила да му покаже фотография с детайл от Партенона. Шевкедов трябваше да познае какво е. Той отговори, че е джамия. Тя хвърли отчаян поглед към мен, чийто смисъл бе: „какво да правя?” Тогава казах, че сме учили заедно и това място на Партенона е било храм, после преустроен в джамия и дори наблизо е имало склад за муниции. Тя се съгласи, прие с усмивка казаното и написа спасителната “тройка”.
Б. Баръмова: А каква беше атмосферата в ателието по графика на проф. Eвтим Томов?
Сп. Паскалевски: Той ми симпатизираше за това, че работех от сутрин до вечер. Към студентите се обръщаше на фамилно име, което превръщаше в лично. Казваше ми, че съм „формалист”, защото... Но често ме защитаваше и по повод на някои упреци и обвинения, които покъсно бяха отправени към мен от страна на ректорското ръководство, много сериозно и с малко насмешлив тон казваше: „А, Паскал спи в академията, бе!”, т.е. толкова много работи, че не е за критикуване. Така твърдеше, когато зам.-ректорът Б. Григоров беше решил да ме изключи вследствие на скалъпено обвинение. В това отношение по-активен беше партийният секретар М. Гановски с обвинението, че извършвам идеологическа диверсия като популяризатор на западни художници. Когато бях на специализация в Будапеща, донесох пълен куфар с албуми на Х. Мур, К. Брънкуш и други, към които колегите разбираемо проявяваха голям интерес. Помня, че Венета Иванова гледаше на застрашаващата активност на двамата и на техните обвинения с насмешка и ирония. Нейната подкрепа ме извади от стресовата ситуация на уплаха и тревожност. Когато й казах, че Б. Григоров изисква да си направя самокритика пред Общото събрание на Академията, тя така се смя, както никога не бях я виждал („Гледай го ти, иска от тебе да се самообвиниш!...”). По-късно, едва когато проучвах периода на отхвърлянето на Ал. Жендов и изгонването на К. Цонев и Ив. Ненов от Академията, можах да си обясня нейната реакция.
Б. Баръмова: Какъв е споменът Ви за Богомил Райнов?
Сп. Паскалевски: Той изглеждаше загадъчен и недостъпен. Лекциите му по естетика обикновено бяха в Салона на Академията. Имаше навик да заключва след себе си вратата, след като влезе в залата. Беше заявил, че ще говори за сексуалните внушения в творбите на „Бюфе”. Всички очаквахме с нетърпение лекцията. В топлия слънчев пролетен ден дебнехме на двора, кога ще пристигне професорът. В канцеларията не ни отговаряха, а може би секретарката нямаше и информация. Разпространяваха се едновремено няколко слуха: „Няма да дойде; Ще закъсне” или „Когато дойде”. Струва ми се, че му допадаше тази атмосфера, характерна за популярните му романи на загадъчния „г-н Никой”. Така и не се разбра, кога е влязъл в залата. Няколкото души, останали извън Салона, се затичахме към вратата. Бързо взех ключ от портиерната и когато се опитвах да я отключа, вратата рязко се отвори и Б. Райнов застана пред нас строг и величав. Другите се разбягаха, останах сам. На изпитателния му поглед мигновенно отвърнах: „Една заключена врата не може да бъде причина да не бъда на лекцията на проф. Богомил Райнов”. Настъпи тишина и неловка кратка пауза, която ми се стори цяла вечност. Укорът в погледа му се замени с любопитство. „Съжалявам”, каза той, затвори вратата и след миг се чу решителното спускане на райбера. Надявах се, че реакцията му ще бъде както в известните анекдоти за баща му, проф. Николай Райнов. Тогава открих разликата между тях. Но това е тема за друг разговор.
Б. Баръмова: Стана дума за Будапеща?
Сп. Паскалевски: Бях първи курс студент, когато ми се удаде да се срещна с известния скулптор и преподавател в Художествената академия, Будапеща, проф. Макрис Агамемнон. Знаех за него от гръцките и чуждестранните каталози, но дори и не смеех да се надявам, че е възможна среща с него. Но чудото стана. Той ме покани в ателието си, заинтересува се от това, което правя и по време на престоя ми в Будапеща навлязох в един нов свят. Мога да твърдя за себе си, че той е мой учител - с целия респект към човека и твореца, един от най-големите скулптори на ХХ в.
Б. Баръмова: В един предишен разговор говорехте за първото си отиване в Москва. Сп. Паскалевски: Бях степендиант на Министерството на културата на Русия (тогава СССР) и настанен в къщата на Левитан. Тя беша огромна, на два или три етажа, временно се настаних в ателие с всички удобства за работа. Там имаше и други млади творци, с които се сприятелих. Бях заявил, че искам да работя в реставраторското ателие на Художествената галерия „Пушкин” и в богатия й графичен кабинет. Неописуемо щастие е да общуваш с оригинали. Особено в графичния кабинет, където с лупа в ръка с часове можех да разглеждам офорти на Рембранд и гравюри на A. Дюрер. Пристигах първи и си отивах последен. На завеждащата на Кабинета това й направи впечатление и тя ме попита и дали познавам и дали се интересувам от гравюрите на Фаворски. Казах й, че имам предпочитание към ранния му период с характерната и изразителна графична стилистика. Оказа се, че служителката е негова близка и ме въведе в избран артистичен кръг, където новите познанства откриваха нови възможности – срещи с музиканти, актьори и художници, изключително интересни и неконвенционално мислещи личности.
Б. Баръмова: Но нека отново да се върнем към дейноста на „Общество Фос”.
Сп. Паскалевски: Идеята ми бе да осъществим експерименти в сферата на синтеза въз основа на синкретизма на формите – нещо като неосинкретизъм. Мястото за срещи и творчески реализации беше „Музеят на Земята и хората”. Между нас го наричахме „Музеят на кристалите”. Бях инициатор и ръководител на дейността му. Всички - музиканти, поети, цял импровизиран кръг от търсещи новото и ненаправеното - бяхме запалени от идеята. Тогава се сближих с Ивелин Димитров и хористите от капела „Полифония”, с „Полиритмия” на Палиев. Първия експеримент проведохме на „Шипка 6”. Пърформънс от светлина и алеаторика при участие на маримба, ксилофон и трион. Ефектът беше силен, необичаен и Палиев, който присъстваше, с вълнение сподели изненадата си от постигнатия ефект. В това начинание получих подкрепата на Д. Г. Димитров, който по това време беше директор на Софийската градска художествена галерия. Той споделяше моя интерес към нови експериментални форми, които нарекох „синергии”. Подкрепа получих и от програма „Орфей” на Българското национално радио. Съдействаше ни общата атмосфера на разкрепостяване и отваряне в началото на 90-те г. Така бяха реализирани много новаторски идеи.
Б. Баръмова: Беше ли стимул за това начало преподавателската Ви работа в Италианския лицей, София?
Сп. Паскалевски: Определено да. Учениците бяха много запалени и участваха в някои прояви на Музея като извънучилищна дейност, обикновено в събота или в неделя. Трябва да кажа, че на тези мои търсения се гледаше със симпатия от страна на Ръководството на Лицея.
Б. Баръмова: Как попаднахте в Париж?
Сп. Паскалевски: Бях стипендиант на Фондация Сорос по изследователски проект. Същата година бях поканен и на Биеналето в Маастрихт през 1993 г. Към края на ангажимента си посетих Белгия и Франция с известния пианист Христо Илиев, преподаващ в една от консерваториите в Холандия и хоров диригент. Когато работех върху следващия проект за сакралното пространство в романския храм, бях в Клюни. Научих за възможноста да получа подкрепа от Швейцарска фондация. Така имах на разположение ателие в Париж, което бе съвсем близо до катедралата „Sacré Coeur“, която е интересна с това, че е копие на константинополската „Св. София”, а монументалните стенописи са на Морис Дени. Това е период, за който с удоволствие си спомням - с изложбата ми в „Пти Пале”, запознанството ми с интересни хора и галерии, поканата да стана член на Дружеството на независимите. Там изпълних и живописния си цикъл В памет на Вато.
Б. Баръмова: От кога са първите Ви контакти с Италия?
Сп. Паскалевски: Получих персонални покани от Испания, Белгия, Италия преди 1989 г. Помня, че пътуването ми до Италия през 1983 г. се провали поради паспортни проблеми. Първото ми отиване в Италия беше по покана на Фондация Алдо Моро през 1992 г. по повод на конференция в Монополи. През 1996 г. спечелих конкурс и като стипендиант на Министерството на външните работи на Италия имах възможност да общувам с редица професори от Миланския университет и от други университети. Така започна близкото ми сътрудничество с професорите Бруно Де Марки и Рикардо Бутафава, което по-късно прерасна в приятелство. Това стана след като получих І-ва награда за художествен проект и реализация през 1996 и 1998 г., а през 1999 г. по предложение на Международно жури ми бе присъден „Сребърният знак” на град Джемона, престижен междууниверситетски фестивал с международно участие, чийто организатор беше Миланският университет. Последва и решение на Международно жури – въз основа на проектите и артистичните ми реализации – да бъда поканен като професор по морфологичен анализ и ръководител на специализиран курс. Но дейността ми през този период е тема на книга, която се подготвя в Италия.
Б. Баръмова: И при други поводи сте казвал колко много дължите на проф. Бруно Де Марки.
Дължа много на тази изключителна личност. С невероятно силна интуиция той мигновено се докосваше до креативния потенциал на сътрудниците си и ги активираше. Преодоляваше всякакви препятствия, но и изискваше много. Не съм срещал творческа личност с подобен стил на работа и поведение и считам за свой дълг да пиша за него. Той разшири хоризонта ми и направи възможни бъдещите ми реализации като ме свърза със забележителни представители на европейската култура и наука. Така станаха възможни контактите ми извън Италия, във Франция и Германия.
Б. Баръмова: Как се зароди идеята за монографията „Проекции на сакралното”?
Сп. Паскалевски: Въз основа на реализираните проекти в Италия подготвях сборник „Студии за италианското изкуство”. Във връзка с проектите си и с помощта на проф. Де Марки, получих възможност за непосредствени впечатления от творчеството на италианските художници в галериите на Рим, Падуа, Флоренция, Венеция и Тревизо. Дадох си сметка, че основна водеща идея и в 10-те студии е проблемът за сакралното. Тогава, както и сега, се вълнувах от неизвестностите около италианския период в еволюцията на Ел Греко и по-специално от ролята на венецианското изкуство в творчеството му. Първата идея се оформи през 1999 г. и ангажира цялата 2000 г. Важен стимул изигра възможността да работя във Венеция.
По-голямата част от текста и някои уточнения в концепцията си осъществих в Германия. През 2003 г. получих степендия и възможност да пребивавам във Франция и Белгия, продължавайки работата си върху изследването. Монографията беше готова през 2005 г. Помолих уважавани от мен учени в чужбина за мнение. Това беше голямата ми докторска работа.
Противно на подкрепата, която получих в чужбина, в България бе възбудено враждебно отношение срещу труда ми от хора с претенции за величие в науката. Няма да забравя, когато по телефона ми се обади проф. Волфганг Геземан (чуждестранен член на БАН), изтъкнат българист и познавач на балканската култура. С вълнение искаше да сподели своето мнение за монографията като постижение и значим принос в сравнителното изследване на европейското и балканското изкуство.
Б. Баръмова: От кога са Вашите контакти с Германия?
Сп. Паскалевски: През 1974 и 1975 г. имах изложби в Берлин и Магдебург. Последва специализация в Лайпциг през 1979 г. Тогава работех върху серия от графични творби Немски цикъл, показана през 1982 г. в Немския културно-информационен център, София. Цикълът получи авторитетно признание и в чужбина. Отделни творби от него бяха показани на множество биеналета и експозиции. Творбата, посветена на A. Дюрер от този цикъл, е притежание на Галерията за модерно изкуство в Кьолн.
Б. Баръмова: Как стигнахте до идеята за триптиха Мистичен празник?
Сп. Паскалевски: Към лекциите, които изнесох в Германия, се прояви интерес от специалистите. Запознах се с учени, които много ценя. Оттам дойде идеята и поканата да изпълня олтарна творба, посветена на светите братя Кирил и Методий и на св. Бенедикт като съпатрони на Европа. На тази моя проява бе посветена и отделна книга, представена в Германия през 2010 г.
Б. Баръмова: Кое Ви накара да предложите създаването на Лабораторията по иконография и семиотика в Шуменския университет „Еп. Константин Преславски”?
Сп. Паскалевски: Този научно-изследователски и артистичен аспект на моята дейност реализирах първо в Италия, той имаше своето продължение там и по-късно в Германия. Признанието, което получих в Италия, ме стимулира през 1999 г. да предложа на ректора на ШУ проф. Т. Тотев да се основе такава лаборатория. Намерението ми бе подкрепено и с решение на Академичния съвет на университета. Така бе създадена Лабораторията по иконография и семиотика. Тя постигна впечатляващи резултати, стана известна и бях поканен в чужбина, за да продължи дейността й.
Б. Баръмова: Как се прие тази интересна и уникална по своята програма инициатива в Шумен?
Сп. Паскалевски: В началото отношението беше нормално, но постепенно първо скрито и незабележимо, а след това открито враждебно, въпреки живия интерес на студентите и тяхната лична ангажираност с проявите на Лабораторията. Натискът беше постоянен до принуденото затихване дейността на Лабораторията. Но бе натрупан огромен материал, теоретичен и практичен, по отношение реконструкцията на преславската керамична икона и др. Този актив ми даде възможност в чужбина да продължа заниманията си в други форми, които се развиват и обогатяват. Тематично някои аспекти се диференцираха в дейността на отделни лаборатории в създаденото от мен „Студио 129”.
Б. Баръмова: Как си обяснявате тази враждебност?
Сп. Паскалевски: Тя не ме изненадва, защото това отношение е елемент от цялостната криза на образованието у нас. Настъпи период на конвергенция, когато отделни преподаватели се насочват към изгоди извън науката - в структурите на управлението, а деятели с различен ранг в управлението или депутати започват да се нуждаят от аурата и престижния етикет на университетския преподавател. Доминиращите меркантилни и клиентелски нагласи в обществото постигнаха своето, обезсмислиха етиката в науката и снижиха нейното качество. Отделни фигуранти с позиции, но с интерес от изгода, подкопаха отвътре системата на БАН и корозираха институцията. Това е процес, който заслужава сериозен научен анализ. Така беше открит пътят към пълна девалвация на научните критерии и възпроизводство на посредствеността. А както вече се убедихме, тя е непоклатима и непобедима, т.е. произвежда и отново възпроизвежда кухи величия. Тяхното утвърждаване е пародийно и в сериозна степен тревожно.